На търпеливите читатели на този иначе политематичен сайт предлагам изказването си на дискусията “Българската десница – ценности отвъд прехода“, на която ме поканиха господата от Младежкия консервативен клуб. Дискусията беше изключително интересна, като моят принос за това беше съвсем скромен. Казах неща, които съм казвал и писал и преди. Новото е парадигмата от 9 признака на десния човек. Който отговаря на поне 5 от 9-те, може формално да бъде броен за десен. Вие десни ли сте? Затегнете коланите, запалете цигарите и четете…

В нашия иначе умен и съдържателен обществен дебат по политическите въпроси трайно са се настанили две неправилни схващания. Според първото вече не си струва да се говори за ляво и дясно в политиката, защото тези понятия са се изпразнили от първоначалното си съдържание в днешния модерен свят. Второто е че десницата в България е в криза, граничеща с разпад и че в дясно могат да бъдат наблюдавани само жалки отломки на минала слава. Започвам изложението на възгледите си за дясното в България, като изразявам любезно несъгласие с тези две твърдения.

Първо, не съм съгласен, че лявото и дясното в политиката са се размили едно в друго, че вече не са това, което са били и човек трябва да избягва да ги споменава много често, когато се опитва да определи сам себе си политически. „Какво значи ляв, какво значи десен? Аз съм това, което съм!“. Такива мисли и такива изказвания могат да бъдат удобни единствено на политици, които искат „максимално да разтворят ветрилото“, тоест да убедят колкото може повече хора да гласуват за тях, независимо от техния икономически, социален и културен профил. Всъщност това че даден човек не може или не желае да определи себе си като ляв или десен, не значи, че не е ляв или десен. Ако котката не мисли себе си като Felis silvestris catus, това не означава, че не е.

Така както човек физиологически се дели на мъж и жена, така и политически се дели на ляв и десен.

Единното ни и неделимо тяло има две ръце и два крака, две очи и две уши и всички тези крайници и органи са от Бога създадени леви и десни и никога, в никакъв модерен и прогресивен свят, няма да престанат да бъдат такива. Лявото и дясното са част от цялото и цялото без тях не може да постигне целостта си. Разликата е че лявото и дясното в анатомията са дадени веднъж завинаги, докато политическото ляво и дясно могат да се сменят в убежденията на един човек с промяната на социалното му положение и дори само с промяната на възрастта. Когато съм млад предприемач, когато мачкам конкуренцията, когато плащам данъци и осигурявам работни места – аз съм десен. Когато остарея и се пенсионирам и започна повече да се интересувам от предлаганите социални услуги – тогава може би ще стана по-ляв. Същото ще се случи, ако бизнесът ми се разори и аз се принудя да се наредя на опашка в бюрото по труда. Но дори и на човек да му се случи, принуден от обстоятелствата, да промени политическите си убеждения и да премине от ляво на дясно или пък от дясно, на ляво, то това не значи, че лявото и дясното вече не съществуват. Напротив, това още веднъж доказва непоклатимото им съществуване. Още повече, че социално-икономическата ситуация на човека, както ще видим по-нататък, е важен, но не единствен фактор при неговото определяне като ляв или десен.

Съгласен съм обаче, че има разколебаване в дефинирането на хората като леви и десни.

И това разколебаване идва от нежеланието ни да си признаем, че краткият, но динамичен и вълнуващ исторически период, наречен „Български преход“, вече завърши. Много хора надигат глас: „Кога най-сетне ще свърши този преход?!“. Ами че той отдавна свърши, обаче този факт не искат да приемат онези, които смятат, че по подразбиране преходът трябва да ни изведе в една богата и просперираща България, където хората получават страшно много пари, независимо дали работят нещо или не, България, която по своята икономика и социална система прилича на нещо като Германия, Англия или Франция от добрите й времена. Никъде не пише, че краят на прехода трябва да се ознаменува с фойерверки и мед и масло от чешмата.

Преходът ни изведе там, където е мястото на една държава с нашата история, нашата култура и нашето население и в това няма нито нещо лошо, нито нещо ненормално.

Няма страшно! Това, че преходът свърши, не означава, че движението е спряло. Сега сме напълно свободни да ковем съдбата си и да градим бъдещето си. Преходът обаче наистина свърши и ясни белези за това са смяната на тоталитаризма с многопартийна парламентарна демокрация, приключилата приватизация и успешното членство на България в евроатлантическите структури. Сега България е прозападна капиталистическа страна с гарантирана частна собственост и защитени човешки права, независимо от нередностите по тези показатели, които често са тежки. Ясен белег за края на прехода е и кризата в политическата система или поне усещането за такава. Усещането за изчерпване на политическата система вече два пъти тази година изкарва хората на улиците, за да търсят нещо ново, което да отговаря на новата ситуация, в която се намира обществото.

Всеки, който казва, че има нужда от промяна в политическата система, признава, че преходът е свършил. Аз пък казвам, че преходът е свършил, без да има нужда от промяна в политическата система. Докато в България възстановяването на монархията продължава да бъде утопия, многопартийната демократична парламентарна република няма алтернатива. Тя трябва да се защитава и развива, а не да се подлага на съмнение. Проблемът не е в нормативната уредба на обществото, а в това, че никой не се съобразява с нея и вече са развити такива рафинирани схеми за заобикаляне на законите, че с пълно право можем да кажем: ние живеем в две действителности и всяка от тях си има свои закони и свои герои.

Но в момента не става дума за двете действителности, в които живеем, а за лявото и дясното и преди всичко за дясното.

Една от причините да се чуват гласове, които твърдят, че ляво и дясно вече няма, е промяната в същността на десните хора, свързана именно с края на прехода. По време на прехода основна характеристика на десния човек беше антикомунизмът. Както се викаше тогава по площадите: „Кой не скача е червен!“. Тогава много хора определяха себе си като десни, единствено защото бяха пострадали от комунистическия режим или пък по време на този режим не бяха успели да постигнат онова, което смятаха, че заслужават. Сред тези „десни“ хора на прехода имаше мнозина, които бяха антикомунисти, но вярваха (а и продължават да вярват) в социалната държава и нейната водеща роля в икономиката. Същевременно през прехода имаше много „леви“ хора с икономически и финансови интереси по цял свят, които с консервативна страст желаеха дълговечното запазване на онова статукво на червени куфарчета с пари и обръчи от фирми. И днес много от „десните“ хора са по природа леви и много от „левите“ хора по икономически и социален признак са десни.

Или поне така изглежда, ако приемем, че водеща в определянето на хората като леви и десни е икономиката. Трябва ли обаче безрезервно да приемаме такова схващане?

Заклинанието на последните години е „икономически растеж“. Това според всички е рецептата за излизане от световната финансова и икономическа криза. Аз пък мисля, че икономическият растеж не е достатъчното, дори не е главното условие човек да се чувства щастлив, ако изобщо приемем за вярно, че човек непременно трябва да се чувства щастлив и че това е смисълът на всички усилия на обществото. Фетишът на икономическия растеж е потреблението, а потребителят от света на рекламите, този, който от ден на ден трябва става все по-богат и все по-задоволен откъм бира, чипс и дамски превръзки, не е най-симпатичната форма на живот, създадена от еволюцията и в никакъв случай не е образ и подобие Божие. Тоест, когато искаме да определим десния човек или десния избирател, не бива да се ръководим само от икономически критерии.

Кои са нещата, които характеризират един човек като десен?

1. Десният човек иска сам да печели парите си и да се грижи за себе си и за семейството си, като разчита на своите способности, трудолюбие и упоритост.

2. Десният човек е индивидуалист, а не колективист.

3. Десният човек е активно солидарен, а не пасивно социален. Християнството е дясна доктрина, защото казва: „Ако имаш две ризи, дай едната на ближния“. Ако беше лява доктрина, щеше да каже: „Ако нямаш нито една риза, иди да си вземеш от ближния“.

4. Десният човек иска честно и законно да се съревновава с другите хора и в това съревнование да създава материални и духовни ценности и да се стреми към съвършенство.

5. За десния човек частната собственост е свещена и неприкосновена. За него най-доброто богатство е наследеното богатство. Затова десният човек, дори да не е получил наследство, се стреми да остави наследство.

6. Най-голямата ценност на десния човек е свободата на духа и съвестта, която му позволява да направи разлика между добро и зло и го поставя пред отговорността да избере едното от тях.

7. Най-висшият морален дълг на десния човек е да зачита свободата,  достойнството и собствеността на другия.

8. Десният човек вярва в Бог, тоест приема, че истината, доброто и красотата са обективни. Че са абсолютни, а не относителни категории и не зависят от обществена или междуличностна договорка.

9. Понякога десният човек е монархист по философски и политически убеждения, защото е устроен така, че винаги да търси и да изисква от властта истина и справедливост.

 

Както виждате, това вече няма нищо общо нито с антикомунизма, нито със социално-икономическия детерминизъм.

Ако един български избирател отговаря на поне пет от тези девет условия, то той би могъл да бъде определен като „десен човек“, който би познал себе си в идеологията на някоя истинска дясна партия и би гласувал за нея.

Именно тези хора са българската десница и аз не мисля, че те са в някаква криза.

Би било много полезно и поучително, ако някой преброи истинските десни избиратели. Не тези, които се „пишат“ десни от носталгия по антикомунизма или от хиперлоялност към един или друг „десен“ лидер, а онези, които отговарят на поне пет от горните девет условия. Тогава ще знаем коя е българската десница. Тъй както Светата православна църква са миряните, кръстени во Христа, а не клирът, така и българската десница са десните граждани, а не политическите партии, които ги представляват. И ако през последните години някой е в криза, то това не е българската десница, а нейното политическо представителство.

В криза е и доверието на гражданите към тяхното политическо представителство.

Толкова дълбока криза, че ги прави от една страна омерзени и фрустрирани от досегашните десни партии с всичките техни цепения, люспения и тънки инженерни сметки за попадане във властта, а от друга страна хронично подозрителни, мнителни и даже параноични спрямо всяко ново нещо, което се опитва да се появи. Параграф 22: за да ти повярват, трябва да си познат; ако си познат и известен – значи си оцапан. Ако си известен, ще кажат: „Ааа, знаем го ние тоя…“; ако си ново лице, ще вдигнат рамене: „Кой го знае пък тоя?“. Изобщо, както е казал Дъглас Адамс в „Пътеводител на галактическия стопаджия“, ако някой поиска властта, то това вече е достатъчно основание тя да не му се дава.

Но тъй като, ако ние, десните хора, не вземем властта, то ще я вземе някой друг и тогава ще е неприятно за всички, добре е временно да се откажем от сложността на своята свръхинтелигентност и болезнен индивидуализъм и да видим има ли някакво просто решение на проблема дали могат да бъдат представени и как да бъдат представени във властта онези около три милиона души, отговарящи на поне пет от горните девет условия.

Няма да влизам в подробности колко и какви биха могли да бъдат тези „прости решения“. Няма и голямо значение дали нов десен политически субект ще се появи на абсолютно чисто поле или пък ще се мине през коалиции на стари партии. Това е технология. Важното е новият десен проект да покаже, че се случва на принципите на политическия морал, а не на познатата грозна калкулация на интереси.

Освен това мисля, че Картаген трябва да бъде разрушен.

Comments

comments