Един малък и чип нос, стоящ като петно на женската екзистенцията, може и да не е достатъчно основание да се развие пълноценна хрема, но, оказва се, е повече от необходим претекст за написването на един роман. Това е част от изводите, които авторът на такъв роман е склонен да признае пред „Петте кьошета”. Скоро същият този роман ще намери своето място в софийските книжарници и ще отправи сериозно предизвикателство пред всички лавици с книги, които се конкурират коя от тях може да изяде по-голямо количество прах.

По думите на автора й, книгата е нещо като флирт с живота или по-скоро със съществуването, но най-вече копнеж за хубава рамка на прозорците, защото това, което стои отвъд тях, не зависело от притежателя й. И по-натам, книгата не би била възможна, ако го е нямало състоянието, в което, когато действието трябвало да става от сън, мисълта вече си е облякла пижамата за лягане и единственият им шанс за координация били бележките, които те са си оставяли на хладилника. Нещо като деня и нощта, които, независимо какъв порой пада от небето, нямало как да бъдат забелязани под един и същ чадър.

Амбицията е да се сътвори своеобразна биография на усмивката, без да се рови излишно в нейното родословно дърво, настоява авторът на книгата. Затова в сюжетната й линия имало катерица, която рецитирала Шекспир на английски. Освен това страниците й били пропити с толкова много алкохол, че всеки абзац ставал опасен за крачката на разколебаната мисъл. Изборът дали ще бъде весел разказ за тъжни хора или тъжен разказ за весели хора, авторът предпочита да остави на евентуалния си читател.

Но във всички случай това е книга, продължава той, в която един ангел, с почти френски акцент и далеч не френски маниер, може да пие повече, отколкото да носи, освен ако не става дума за чехлите ти, ако не ги намериш на мястото, на което си ги оставил.

По признанията на автора, въпреки че той самият винаги е имал неприветлив характер, поне две ключалки на вратата си и минирана със запетайки мисъл, въпросният ангел никак не се посвенил и нахлул в живота му. Без да почука и с далеч не чисти крака. 

„Когато човек мисли, разделното изхвърляне на отпадъци не работи. На едно място попадат и препълненият с угарки пепелник, и раздраните спомени.  Резултатът често е душевна катастрофа, за която не ти трябват изкривени ламарини, а лека разсеяност на препускащите на сляпо спомени в глухите часове на нощта. За съжаление, спомените са по-здрави от ламарините”.  

Авторът настоява, че нямал нищо общо с посетилия го ангел. Освен известно количество алкохол, банята си, която споделяли 7 години, и 35-та страница от „Основи на политическия маркетинг”, на която криели общите им кинти.  Наред с това се зарича, че нито ще посочи заглавието на романа си, нито издателството, камо ли името си. По думите му, с подобна конкретика би си навлякъл повече проблеми, отколкото би спечелил пари.

„Аз съм като всеки друг мъж. Предпочитам да стоя пред телевизора, а не зад думите си”. И добавя, че псевдонимите може да са като демократите в САЩ – полезни, ако някой друг трябва да поеме отговорността.

Това, че в книгата си е заровил ангел, далеч не означавало, че съдържанието й се изпълвало с мили думи. Счупеното стъкло с юмрук било по-безболезнено от повода за откъсната страница. В романа му имало много липсващи страници и не заради цинизмите в тях.

„В литературата пресичането на червено е задължително. Първият избор, който трябва да направи всеки един автор, е да избере дали да бъде възпитан или честен със себе си. Читателят не е критерий, а само жертва”.

Книгата му дори не била толкова роман, колкото разлят по Microsoft Word спомен, касаещ парче живот отпреди години. Споменът е такъв тапет на душата, от който, докато не събориш цялата стена, не може да се отървеш. От тия спомени, споделя авторът, при които палачинките със сладко от ягоди сутрин имали вкус по-скоро на тухли в чиния. Да държиш в ръцете си спомена, констатира той, е много по-добре, отколкото той да те държи теб. В такава ситуация, оживява се авторът, кориците на книгата били просто като капак на ковчег: скривали разни неща.

„Като грима и широките панталони при жените”.   

Дори въпросният ангел  не бил „като ангелите” ангел. Нямал криле, понеже заедно с големите криле идвали и големите мишници, а щял ли един ангел да бъде ангел, ако миришел не по начина, по който изглеждал. Ангелите не са това, което са били, откакто в Рая са се появили китайските стоки и алкохолът без бандерол.

„Но пък щеше ли и Раят да бъде Рай, ако в него не отиваха и дами с чипи нослета?”

Това, че ангелът нямал криле, не означавало, че не можел да отлети, продължава авторът. За сметка на това пък този ангел си имал чип нос. Толкова малък, чип и с нищожна сянка, че нямало какво да защити пръстите на краката му от досадното слънце.   

Авторът признава, че все още му е трудно да повярва как е възможно толкова малък и чип нос да изцапа с кръвта си толкова много асфалт. Как е възможно един ангел да отиде по дяволите. Добавя, че  романът му, когато излезел по книжарниците, трябвало да се чете само на спуснати завеси, така че лунната светлина да не дразни ириса на окото.

Накрая, усмихвайки се, припомня, че книгата му все пак била именно опит за биография на усмивката. Понеже дори жълтите зъби ставали бели, когато устните над тях тръгнели да гонят ушите.

„Усмихващият се човек е превантивен ангел. Ангел тук и сега. Трябват му предимно усмивка и шампоан. Сутиените без презрамки са само за суетните ангели. Последните, освен спомени, оставят и загорели дъна на тигани”.

Това ли е поуката от книгата?

„Няма такава. Ако някой иска поука, да захапе софийски бордюр и да пробва да дъвчи”.

 

Comments

comments