Името на писателя Франц Кафка от дълго време вече се използва като синоним за „нелеп, „неловък“ и „абсурден“ благодарение на писанията му, особено книги като Процесът. Името му се свързва с човешки състояния като отчуждение, гротескност, екзистенциализъм, безпредметност и прочее. Тази негова най-известна творба силно присъства в аргументите в подкрепа на тези твърдения.

Принципно се счита, че Процесът представлява предупреждение за тоталитарните идеологии. В Спаркноутс пишат, че е разказ за „себеунищожението, предизвикано от държавата“. Най-популярният отговор в интернет форум гласи, че е единствено екзистенциална творба. Това се оказва, че е общоприетото мнение. В сайта „Шмууп“ дори представят Процесът като изобличение на божествената сила, религията и тн. Друго интернет издание написа ревю на романа, в което се пита дали „търсенето на смисъл е възможно, още повече изобщо оправдано?“

В най-решаващият момент в цялата книга на Франц Кафка действието се развива в Катедрала и това не е съвпадение. Нито пък е съвпадение, че главната част от историята е алегория, още повече, че тази най-съществена алегория е изговорена през гласа на свещеник.

Процесът представлява историята на високопоставен банков служител Йосеф К. за когото се предполага, че живее в предвоенна Виена, който е арестуван и е заведено дело срещу него за престъпление, което нито се споменава, нито е сигурно, че е извършил. Той присъства на изслушвания, наема адвокати, дружи със съдии, съдебни служители и други подсъдими в нелепи опити делото му да напредне, да разбере за правните процеси и да се оправдае. Той никога не разбира престъплението заради което му е повдигнато обвинение, нито как може da se избави, процесът се бави месеци и постепенно се просмуква във всеки един аспект от живота му.

Лесно е тази първоначално недвусмислена история да се тълкува като екзистенциална или антидържавна, но тези интерпретации изцяло пропускат биещите се на очи религиозни препратки, с които книгата е изпълнена, както и отделните личностни проблеми на главния персонаж Йозеф К. Въпреки всичко, просто защото читателя и Йозеф К. така и не разбират какво престъпление е извършил Йозеф, от това не следва задължително, че Йозеф К. е абсолютно невинен. Защо не се пробваме да отгатнем какво престъпление може той да е извършил? Все пак има немалко материал в книгата да ни помогне.

Йозеф К. всъщност по никакъв начин не е невинна или обикновена душа. Той е добре заплатен изпълнителен директор в банка в столицата на Австро-унгарската империя, който невротично е обсебен със статута му в банката. Той празнува тридесетгодишния си рожден ден когато го арестуват, с което започва книгата, но е неженен и без деца.

Още в началото на книгата, когато се запознаваме с него като герой, К. се опитва да “блудства като жадуващо животно“ с младата си съседка Фролайн Брустнер. Този опит за сексуален контакт се случва веднага след проведен разговор между него самия и привидно консервативната му хазяйка Фрау Грубах, която посреща твърдението на К. че Фройлан се вижда с различни мъже из града с шок и смут. Грубах и К. се съгласяват, че подобно нещо би било ужасяващо и изобщо не е това, което К. е имал предвид. Тук намекът е пределно ясен – развратничене из столицата на консервативната католическа империя е абсолютно недопустимо.

Но въпреки това Йозеф К. прави опит да прелъсти Фройлан веднага след края на разговора си с Фрау. Той дори и за момент не рефлектира върху видното противоречие или пък съжалява за факта, въпреки признанието, че той има момиче на име Елса, с която се вижда другаде в града. Инцидентът на К. с Фролайн Бурстнер не предизвиква никакъв размисъл в главата на Йозеф, което сериозно противоречи на неговата неистова обсесия около бизнес кариерата му. Даже след опита за разврат, никога повече не чуваме за Фролайн Брустнер в книгата.

Подобна линия на поведение се повтаря още два пъти. Посещавайки съда за първи път, Йозеф К., се опитва да прелъсти жената на съдебния чиновник, която обаче попаде в ръцете на конкуриращ се с него студент по право. Това дълбоко смущава и засрамва К., тъй като мигове по-рано той дори си помисли, че тя се опитвала да го прелъсти, а той бил незаинтересованият.

Йозеф К. също така прелъстява и се въвлича в афера с любовницата на неговия стар и сприхав адвокат, която започва чрез почти умишленото пренебрегване на чичо му, адвокат и съдия, който може да помогне на К. по време на процеса. Този инцидент разгневява чичо му, който дълбоко се притеснява за ареста и съдебния процес на племеника му. Чичото се притеснява за душата и живота на К., докато самият К. го е грижа единствено доказването на невинността си, за да може да се спаси от делото. Чичо му също така не е изобщо доволен относно как племеника му е пренебрегнал семейния живот и значимостта му. К. не обръща внимание забележките, както винаги единственото, което занимава главата му са съдебните му проблеми и социалния статут в банката. Кара ни да се зачудим дали е заради правилните причини.

Докато е на гости у художника Титорели, който може да му бъде от полза в процесан, К. интерпретира закачките и шегите на три млади момичета в сградата като сексуални намеци. Титорели, който често среща в ежедневието си шегичките и закачките на трите девойки, изобщо не смята, че е има какъвто и да е намек за секс. Трябва да се зачудим: защо К. смята така?

Тези постоянни прояви на разврат, обсесия около социалния статут и липса на семеен живот са скрити, но се повтарят и различават от главния разказ за правните проблеми. Ако се игнорира, или даже симпатизира с недостойното поведение на Йозеф К., се изпуска отговора на изключително значим въпрос в книга за наказание: какъв човек точно е Йозеф К.?

Отговорът е ясен: Йозеф К е лош човек. Имайки предвид този ключов детайл, пред нас се разкрива скрит наратив:

Процесът е история за борбата на горделив грешник с Господ, разказана през погледа на самия грешник. Липсата на смисъл в безбрежното дело на К. очевидна единствено през призмата на размътения му ум. Нелепият сюжет в духа на Кафка не е упрек съдебната система, а последствие от белязано с грях съзнание, което е заставено пред Бог да отговоря за себе си.

Непокаялия се грешник не е способен да проумее необратимото и непоклатимо наказание на по-висша сила. За него то изглежда своеволно и абсурдно: „Защо така ме преследват?“

  1. никога не научава какво престъпление е изършил не заради липса на престъпление, а защото един непокаял се грешник не е способен да възприеме своите престъпления за каквито са наистина. Ако можеше, щеше да се покае и нямаше да има история.

Неистовия стремеж на К. да докаже своята невинност по много хитър начин скрива факта, че ние никога не сме сигурни дали той наистина е невинен. Описаната от К. нелепост и абсурдност на съдебното дело се приема за чиста монета от невнимателния читател, вместо много по-вероятното заключение, че представлява продукт на самия ум на Йозеф К. Невиността му се приема безусловно от литератори и критици, които са стигнали до това заключение априори. Фокусът на К. върху това да се оправдае е всепоглъщаща и неразбираема дупка, която се разпростира все повече в книгата и замъглява редките отчетливи моменти, в които става дума за личния характер на главния персонаж.

Най-яркият подобен е внезапният призив на младия свещеник към Йозеф К, шляещ се безцелно в празната катедрала. Както Кафка пише: „не можеше да се избяга от гласа на свещеника“. Свещеникът се обажда в тон, напомнящ на Страшния съд, въпреки своята простота: „Йозеф К.!“

Йозеф К. в този момент замръзва на мястото си. Той вече не е свободен. Размяната на реплики между него и свещеника е разкриваща:

— Но аз не съм виновен — възрази К., — станала е каква грешка. Как изобщо може един човек да бъде виновен. Та всички ние тук сме човеци, всички без изключение.

Последвалата размяна още повече:

— Търсиш прекалено много чужда помощ — рече свещеникът неодобрително, — и особено у жени. Не виждаш ли, че това не е истинска помощ?

Свещеникът, който в буквалния и преносен смисъл изпълнява последната присъда на Йозеф К., му съобщава, че “помощта от жени“ не е „помощта от която има нужда“. Тук трябва да се отбележи тънкото и едва доловимо двойно значение. Свещеникът какво точно казва на К.? Как жените нямат да са му от помощ за съдебния му процес… или че всъщност процесът на К. изобщо не е съдебен, а представлява нещо съвсем различно? Да кажем – морален процес?

В подобно дело „помощт от жени“ т.е. секс и извънбрачни връзки изобщо не е „помощта от която се нуждаеш“, за да бъдеш спасен.

Но К. не улавя нищо от това. Той се мъчи да оправдае своето поведение, постоянно наблягайки на предполагаема огромна роля, която жените имат в съдилищата, но това ни кара да се попитаме: защо К. не забеляза истинската власт на съдията, който той измами, за да продължи своята афера? Освен това той често изтъква липсата на морал в хората в съдебната система, пренебрегвайки старата мъдра поговорка „две злини не правят добро“. Тирадите му са посрещнати с дълбоко мълчание от страна на свещеника. След това К. започва да подпитва стеснително и припряно свещеника за други работи до момента в който е прекъснат от вика на последния:

„Тогава свещеникът кресна надолу към К.:

— Нима не виждаш поне две крачки по-далеко от носа си?

Изкрещя тия думи разгневен, но едновременно като човек, видял някого да пада и несъобразително, неволно крещи, понеже самият той се е изплашил.“

 

Това е най-ясният даден ни знак за главният смисъл на историята: „падението“ на Йозеф К. Тези думи са недвусмислено ехо от „падението“ на Човека в градината на Едем; непренебрежим е религиозният език за грях.

След това си изстъпление свещеникът разказва на К. известната притча „Пред вратата на закона“, която предава накратко проблемът за безсмислените опити на човека, заставен пред по-висока сила, който характеризира историята на процеса на Йозеф К. Типичният прочит на тази алегория (с който К. я разбира) гласи, че законът представлява абсурдна и неправдива недомислица. В разрез с обикновения прочит можем да кажем, че притчата демонстрира правдивото задължение на човека да отстъпи пред по-висока сила, заставен пред безсмислените му опити да й се противи.

К. не сграбчва това послание обаче.

Процесът приключва внезапно и разпокъсано. Йозеф К. е изведен от дома си и дивашки екзекутиран от двама непознати мъже. В последния писан ред на книгата К. Се провиква: „Като куче!“ Да! Йозеф К. наистина е куче, „жадуващо животно“ – непокаял се грешник – и е умъртвен както му подобава. С последната си глътка въздух той реализира своето престъпление и естеството на този процес, но вече е твърде късно. Въздадена е справедливост. Можем единствено да се молим за душата му!

Оригинална публикация

 

Comments

comments