Калин Янакиев

 

ЧАСТ 1

Биоетическата проблематика все още е „луксозна” тема в нашия политически живот. Първо, защото множеството нерешени макрополитически проблеми не могат да не „изместват” възникващите казуси от този тип от неотложния дневен ред на законодателството и управлението и второ, защото по тях обичайно реагират организации от съсловния неправителствен сектор и/или вероизповедни общности (църкви), а особено последните априорно биват гледани с недоверие от секуларната и институционална политическа власт. В по-развитите в социално и научно-техническо отношение съвременни държави обаче, именно отношението към възникващите биоетически казуси все по-често определят (и съответно различават) политиките като (по-скоро) „леви” или (по-скоро) „десни”.

Повод  да напиша следващите редове е тъкмо един биоетически казус, по-който вече реагираха остро редица неправителствени акушерски организации, а така също Св. Синод на Българската православна църква и някои протестантски общности. Доколкото обаче езикът, с който формулират възраженията си особено църквите, е специфичен и непривичен за секуларните политици (и винаги се посреща с подозрението за реактивен традиционализъм на мотивите), аз още отсега мога да предвидя, че отговорът на адресата (в случая МЗ) ще бъде неглижиращ или дори недоброжелателен. За да избегна този конфуз (макар да споделям съображенията на реагиралите общности), по-долу аз ще се постарая да се придържам към един изцяло неемотивен, строго-логически подход, който, мисля, не би могъл да бъде заподозрян нито в самоцелна опозиционност, нито в религиозен „обскурантизъм”.

В какво се състои казусът?

С Наредба №12 от 21.07.2013 г., Министерството на здравеопазването (оглавявано тогава от министъра на Пл. Орешарски, д-р Таня Андреева) взима решение да направи промяна в медицинския стандарт „Акушерство и гинекология”, като „измести” границата между понятията „раждане” и „аборт”. Така, ако до обнародването на новата наредба, в стандарта по акушерство и гинекология за „потенциално жизнеспособен” (имащ потенцията да живее като самостоятелно същество извън утробата на майката) се смята плод, появил се на бял свят с тегло 600 и над 600 г. и гестационна възраст над 22 гест. седмици (малко над 5-ия месец от зачеването му), то с новата наредба тези показатели се повишават съответно на: 800 и над 800 г. и/или 26 гестационни седмици. С други думи появилият се на бял свят плод вече се определя като нямащ потенцията да живее, като не-жизнеспособен (а следователно като абортиран), дори ако се е появил с тегло малко под 800 г. и малко преди 6 месеца и половина от зачеването му. Лесно е да се съобрази, че по силата на новия „стандарт” доста повече появили се по една или друга причина недоносени бебета (а именно, повтарям – всички с тегло между 600 и 800 г. и/или между 22 и 26 гестационна седмица) ще попаднат в категорията на „не-жизнеспособните”, т. е. ще бъдат дефинирани като „абортен плод”, като продукт – казано на по-стар език – на помятане.

Веднага ще кажа, че ако въпросната наредба имаше единствено целта да ни осведоми какъв излязъл от утробата на една бременна жена плод може да се смята, според медицинската наука, за „жизне-способен”, тя би могла да бъде оспорвана единствено от специалисти-медици и единствено със строго-медицински аргументи. Все пак не е невъзможно, след по-нови и по-обективни изследвания, медицинската наука да е стигнала да извода, че досегашните стандарти за „потенциална жизнеспособност” са били завишени, т. е. необосновано оптимистично се е смятало, че жизнеспособност извън утробата на майката притежава плод с тегло над 600 г. и/или гестационна възраст от мин. 22 г. с. Ето поради това се е наложило „стандартът” да бъде „коригиран”.

Нито една „наредба” обаче, няма просто целта да осведомява. Дори когато се основава на експертно-научно формулирани показатели, тя се издава именно с цел да декретира поведението на определена професионална гилдия или на обществото като цяло във връзка с изложеното в нея. Ето защо в резултат на издаването на „наредбите” задължително възникват и определени последствия, които подлежат не само на медицинска преценка и по отношение на които могат да бъдат изказвани, ако се наложи, не само медицински (но и морални, правни и т. н.) аргументи. Следователно ние имаме пълното право (и даже задължението) внимателно да преценим именно възможните последици, които възникват от наредбата за промяна на стандартите по акушерство и гинекология. В случая те, чисто фактически, са следните: доколкото озовалият се извън утробата на бременната жена плод с тегло под 800 г. и/или под възрастта от 26 г. с. се определя като непритежаващ жизне-способност, а следователно – като абортиран (пометнат), то отношението към него както морално, така и юридически става принципно различно от това към едно „родено” същество. Нека си дадем сметка, че дори ако умре тутакси след своето „раждане”, едно „родено” същество както морално, така и юридически е вече починал човек, а като такъв – според базисните морални норми и според законите – следва да бъде погребан (най-естествено от онези, които са неговите „баща” и „майка”) и следва да бъде погребан като лице (личност) с определено име. Напротив, абортираният плод не е роден човек; онази, от чиято утроба той е излязъл, не е негова „майка”, която е имала „син” или „дъщеря” с такова и такова име и който „син” (която „дъщеря”) тя има правото да погребе. Вместо като „роден човек”, който има име, с което се погребва, помни и т. н., абортираният (пометнатият) плод, юридически се трактува като „биологичен отпадък” (биологично „отпадане” от биологията на „пометналата” жена) и се изгаря заедно с всички останали биологични и небиологични „отпадъчни продукти” на болничното заведение, в което е бил продуциран. Отношениетокъм двете реалности, определени, както виждаме, именно от медицинския стандарт по акушерство и гинекология – към родения (дори и да е починал тутакси) „човек” и „абортирания (не-жизне-способен) плод”, е юридически и морално различно. „Изхвърлянето” на починал човек е морално-отвратително и (мисля) юридически наказуемо; отказването да се даде име, ЕГН на роден и починал човек от страна на държавата е нарушение на задълженията й по конституция, а задържането на тленните останки на родения и починал човек от институцията, в която е починал, е нарушаване на правата на родствениците му, на които морално и юридически той принадлежи преди всичко. Не е без значение, следователно (и не е без значение от морална и юридическа гледна точка), вярно и точно ли е формулиран медицинскиятстандарт за „потенциална жизнеспособност” (респ. „не-жизнеспособност”) на един излязъл от утробата на износващата го жена плод, който е същевременно стандарт за разграничаване на реалностите „родено човешко същество” и „абортен продукт”.

Веднага би могло да се каже: колкото и да ви се струва ужасно, такива са фактите. Медицината е установила, че озовалият се извън утробата плод с тегло под 800 г. (уви, не както смятахме досега, под 600 г.) и/или преди 26 г. с. (уви, не както смятахме, преди 22-ратане притежава потенцията (възможността) за живот като самостоятелно човешко същество и поради това не може да бъде третиран (нито от правото, нито от морала) като благополучно родено „дете”, с всички произтичащи от това морални и юридически права и задължения. Ето защо, каквото и да мисли сполетяното от нещастието семейство (или имащата си свои разбирания за живота Църква), ние не можем да превърнем единналичен факт (помятането на един плод) в друг факт (раждане и последвала смърт на човек).

Във всичко това би имало резон, ако ние не разполагахме за преценка със самия текст на пререкаемата наредба. А този текст, както ще покажа сега, е критикуем съвсем не просто от медицинска гледна точка (на която наистина имат право само компетентните в медицинската наука), но и от, все пак, далеч по-основоположната чисто логическа гледна точка (на която има право всеки човек, нелишен от здрав разум). Ето какво гласи текстът на наредбата в интересуващите ни точки и параграфи:

§ 1. По смисъла на тази наредба:

1. „Аборт” е загуба или прекъсване на бременност, преди плодът (плодовете) да отговарят на критериите по т. 13 (т. е. на критериите за „раждане”, посочени в тази точка, б. м.).

13. „Раждане” е цялостна (включваща плод и плодни придатъци) експулсия или екстракция на плод независимо дали е жив, или мъртъв, който отговаря на следните критерии:

а) телесна маса при раждането 800 и повече грама и/или гестационна възраст 26 и повече гестационни седмици;

б) телесна маса при раждането под 800 грама и/или гестационна възраст под 26 гестационни седмици – при условие, че плодът е роден жив и е живял поне 3 денонощия (курс. мой).

Ако четем наредбата с внимание именно към логиката, ще трябва да отбележим първо, че тя различава две основни понятия за прекъсване на бременността: „аборт” и „раждане”, като за второто дефинира и два негови подвида: първото понятие – „аборт” – е всяко такова прекъсване на бременността, което не може да се дефинира като „раждане” –  т. е. на аборта е дадено определение чрез изключването му от определението (определенията) на „раждане”. Щом това е така обаче, става още по-важно да се види доколко коректно, логически правилно са формулирани „критериите” за понятието „раждане”. Тях ние виждаме в т. 13: раждане е всяка „експулсия” или „екстракция” на плод с тегло над 800 г. и/или гестационна възраст 26 или повече г. с. Такъв плод, според наредбата, безспорно е „роден” и когато се появи с тези показатели извън утробата на майката, безусловно е налице фактът „раждане” (с всички произтичащи от него правни и морални последици за роденото и за родителите му). Този факт е налице, както се вижда, дори ако плодът с въпросните показатели е „експулсиран” или „екстрахиран” мъртъв. Тогава ние имаме един от двата подвида „раждане” – „мъртво-раждане” (за разлика от „живо-раждането”). Но „раждане” – и ето оттук започват проблемите – според т. 13 (б) е и такава „експулсия” или „екстракция” от утробата на майката, при която плодът има при раждането си тегло под 800 г. и/или гестационна възраст под 26 г. с., но само при условие, че плодът „е роден жив и е живял поне 3 денонощия”.

Не е трудно да се види, че ако приемем този критерий за коректен, тогава всяка „експулсия” или „екстракция” на плод под пререкаемите 800 г. и 26 г. с., който се е появил жив (вж. пак т. 13 б) и даже е живял, но по-малко от 3 денонощия (напр. 2 денонощия или даже 2 денонощия и половина), няма да отговаря на критериите за „раждане” и следователно, автоматично ще попадне под дефиницията на понятието „аборт”. „Абортиран”, т. е. не-роден – определя наредбата – ще е плодът, който е… „роден жив” (с тегло под 800 г.), който е „живял”  само че по-малко от 3 денонощия (напр. 2 денонощия). Не е роден, повтарям, онзи плод, който е роден – „роден жив” и който даже е живял 2 денонощия. Нямаме, по смисъла на наредбата, „раждане” при… живо-раждане и живялост, щом продължителността на проживения живот е била примерно 2 денонощия и детето е имало злата съдба да „се роди” („живо”) с телесна маса под „стандартните” 800 г.

Няма, ще го кажа тук за първи път – никаква нужда да си непременно в плен на „религиозния възглед за живота”, за да съобразиш, че в наредбата се декретира един логически (а по-нататък и морален, и юридически) абсурд. Защото, разбира се, не може, чисто и просто не може да имаме налице първо – факта „живот извън утробата на майката” и второ – продължителност на този живот до, например, цели 2 денонощия и въпреки това – при настъпила след въпросния факт и след въпросната продължителност смърт – да определяме това не за „смърт” на „роден” и „живял” човек, а за… биологична промяна в абортен продукт („биологичен отпадък”).

Ето откъде идва реакцията срещу промяната в „медицинския стандарт” от 600 на 800 г. (от 22 на 26 г. с.) и от страна на правозащитните организации, и от страна на църковните общности. Защото за всички тях е очевидно, че с промяната на медицинския стандарт се отваря една ужасяваща възможност – на деца (безспорно „деца”), живо-родени и проживели цели 48, 52 или 62 часа – след тяхната смърт да бъде отказвано правото да имат имена, с които са живели, а на родителите им правото да се наричат техни „баща” и „майка” и да извършват погребението им. Отваря се една ужасяваща възможност тези деца (безспорно „деца”) вместо това да бъдат изгаряни заедно с отпадъците (биологични и небиологични) на болничното заведение.

За специфичните мотиви на религиозните общности ще добавя още и това, че както според правилата на православните християни, така и на католиците (почти съм сигурен, че и на протестантите), при непосредствена опасност от смърт всеки човек, който пожелае, или всяко дете, чиито родители са вярващи, може (и даже трябва) да бъде кръстен(о) – без свещеник, без вода и въобще без каквато и да било материя, без съответния богослужебен чин от най-близкия до него кръстен християнин само с произнасянето на формулата „Кръщава се Божият раб (рабиня) в името на Отца (Амин) и Сина (Амин) и Светия Дух (Амин)”. Представете си сега какъв удар върху религиозните права на майката на едно, според вярата й кръстено (напр. в края на първото денонощие от живота му) дете, на един църковен християнин би било това, след неговата смърт – основателно опасявайки се от която тя го е и кръстила – тази майка да научи, че поради т. 13 (б) изгубеното й дете не може да получи име, тя не може да бъде негова „майка”, а тленните му останки не могат да й бъдат дадени за погребение, защото … то не се е родило. Не се е родило, защото… не може да се е родило, щом „родено живо” с „телесна маса под 800 г. и/или преди 26 г. с.” не е живяло поне 3 денонощия.

Добре, ще отговорят: пререкаемият медицински стандарт, който така възмущава във връзка с възникващите от него последици, е утвърден съобразно, все пак, медицински, научно, а не емоционално или религиозно установеното понятие „потенциална жизнеспособност” (респ. не-жизнеспособност). И ето: медицински, научно е намерено, че, уви, плод, излязъл от утробата на майката със съответното тегло и гестационна възраст, е не-жизнеспособен, просто – няма потенцията, възможността за самостоятелен живот. И в този смисъл, лишено от потенция, възможност за самостоятелен живот е и дете, което е живо-родено и дори продължава да е живо едно, две или две и половина денонощия. Да, то е живо, то е живо в продължение на 24 или 48 часа, но, доколкото се е родило с тегло под 800 г. и/или преди 26 г. с., то няма потенцията да продължи да живее.

Да, но: 1. Ако все пак се допуска (а в наредбата безспорно се допуска), че такова дете ще бъде сметнато за „родило се” (а не за „абортен плод”), ако живее поне 3 денонощия, то значи определянето му като „не-жизне-способно” не е абсолютно. Колкото и минимална да е, дори в този случай е налице някаква жизне-способност, щом детето би могло все пак да достигне възможността да се сметне за роден човек, проживявайки 3 денонощия. Но 2. Нека дори да приемем, че наистина появил се на бял свят с тези показатели „експулсираният” или „екстрахираният” плод е абсолютно не-жизнеспособен и би било същинско чудо, ако той проживее 3 или повече денонощия. Дори от това обаче, казвам аз, не следва, че това същество не се е „родило” и не е „живяло” (както излиза според критериите за раждане в наредбата). Не следва и не може да следва, защото безспорно и двете са били факт: то се е родило живои е било живо (напр. 2 денонощия). Следва, ще кажа аз, по правилата на логиката, единствено това, че то се е родило и е живяло неспособно за живот по-дълъг от две или две и половина денонощия, т. е. родило се е и е живяло като екзистенциално слаб член на човешкото общество. Нима обаче родилите се като екзистенциално слаби, не са се все пак „родили” и „живели”, та държавата да си позволява да отказва да ги третира като такива, да отказва на родителите им да ги третират като такива.

Ако си позволи това, то би било вече начало на евгеническо мислене.

ЧАСТ 2

В предишния текст, критикувайки Наредба № 12 от 12.07.2014 г., ние постоянно изхождахме от презумпцията, че извършената в нея промяна на стандартите по акушерство и гинекология (припомням: не за „раждане”, а за „аборт” се смята вече плод, „експулсиран” или „екстрахиран” от утробата, с тегло под 800 г. и преди 26-тата г. седмица, при условие, че той не е преживял 3 денонощия) е обективно обоснована. Обективно обосновано тоест е новото дефиниране на понятието „потенциална жизнеспособност” или способност за живот извън утробата на майката (макар това понятие буквално да липсва в текста на наредбата). Ще трябва да кажем, че тъкмо така се опитват да ни представят тази промяна защитниците й. Завишаването на показателите, казват ни, е извършено с цел синхронизирането на стандарта ни за „потенциална жизнеспособност” с общоевропейския.

Там е работата обаче, че подобен единен общоевропейски стандарт всъщност изобщо не съществува. И това никак не е чудно по простата причина, че способността за самостоятелен живот извън утробата на майката далеч не зависи единствено от етапа на биологическо развитие, в който плодът, по една или друга причина, се появява на бял свят. Той зависи също и (в равна степен и) от равнището на развитост на медицинската наука, а още – от материално-техническата обезпеченост на специализираните неонатологични клиники. Това собствено е и съвсем близко до ума. Нима не си даваме сметка, че само преди половин век „неспособен” да заживее извън утробата на майката е бил плод, появил се извън нея много, много по-късно от днешната 26-та г. седмица и с тегло много над днешните 800 г. В стари времена пък дори бебета родени в 7-мия месец от бременността практически са имали минимален шанс да оцелеят. На какво се дължи това? Нима в последните десетилетия някаква обективна биологическа „потенция за живот” е започнала да се явява в плода на утробата все по-рано и по-рано, като днес (в „общоевропейски мащаб”) се е спряла на границата от 26 седмици от зачеването? Разбира се, че не – става дума за развитието на медицинската наука, за развитието на нейната „способност” да спасява от загиване и деца, появяващи се все по-преждевременно в този свят. Така, за разлика от предишни времена (не съм специалист и не мога да кажа точно от кога) днес ние разполагаме с лекарството сърфактант, което, прилагано на всички недоносени бебета под 1500 г. позволява разгъването на недоразвитите им при тази гестационна възраст и тегло бели дробове. Но казаното говори, че понятието „потенциална жизнеспособност” се образува не някак другояче, а като резултанта от: а) степента на развитост на плода и б) степента на развитост и материална обезпеченост на медицинската наука и специализираната терапия. И именно защото е резултанта и от второто условие, за „потенциално жизнеспособно” (имащо способност да оживее и заживее самостоятелно) в Германия например, се смята и бебе, появило се в 23-та гестационна седмица и с тегло 500 г. За такова бебе в Германия поради това се полагат максимум медицински грижи. По-ниски от приетите с нашата наредба са и показателите в редица други развити европейски страни като тенденцията навсякъде е (и това е логично, след като възможностите на медицината се увеличават) те да се понижават, а не да се повишават.

Защо тогава в българската „Наредба № 12” те от по-ниски са станали по-високи?

Това, разбира се, до този момент никой не ни е обяснил, а поради това никой от експертите и отговорните служители на МЗ не бива да се сърди, когато в отговор на този въпрос възникват подозрения.

Помислете сами: щом в критикуваната наредба се определя, че плод, който е „експулсиран” или „екстрахиран” от утробата на бременната жена с тегло примерно от 700 г. и в 25-тата г. седмица, ще се сметне за „роден човек”, едва ако преживее 3 денонощия (в противен случай обаче ще бъде обявен за „абортен плод”),  немислимо ли е за такъв един „плод” в съответната клиника да решат да не положат всички необходими реанимационни и други процедури? В края на краищата, ако той престане да бъде жив примерно в 52-рия час от своята поява извън утробата, това, по новия стандарт, установен с наредбата, няма да бъде записано като случила се в болничното заведение (детска) „смърт”, но – само – като „аборт” (помятане). Известно ми е, че един единствен флакон от лекарството сърфактант, за което споменах по-горе, е със стойност 1200 лв, а при случаи като описания, дори 2 или 3 флакона са крайно недостатъчни. „Клиничната пътека” за реанимацията на такова бебе, следователно, изисква разходи много над 3000 лв, както се вижда. Не биха ли се изкушили (и което е още по-лошо, не биха ли били подтикнати да се изкушат) някои клиники да си „спестят” скъпата „клинична пътека” във всички случаи на недоносени деца, появили се (вече) преди 26-та г. с. и с тегло под 800 г. (което по-рано не биха се решили да направят за недоносени чак до 600 г. и до 23 г. с.)?

Когато преди няколко месеца споделих тези опасения на акушерски организации с (уважавания от мен) служебен министър на здравеопазването д-р Ненков, който не пожела да отмени Наредба № 12 на своя предшественик, той възмутен ми отвърна, че в България реанимационни грижи в пълен мащаб се полагат за всички недоносени бебета, дори за онези, които са се родили с показатели под приетия стандарт. Нямам основание да не му вярвам (както нямам основание да не вярвам и на настоящия министър д-р Петър Москов, който, както разбирам, също не желае да отмени наредбата). Тук обаче въобще не става дума за вяра или неверие в лекарското съсловие, а за базисната философия на един законов (подзаконов и т. н.) акт. А тази философия би трябвало да бъде – да отсича всяка (дори минимална, дори само абстрактно мислима) възможност за злоупотреби в регламентираната област. Един законо-даващ („нареждащ”) документ „нарежда” не на моралните субекти, чието поведение регламентира, а именно на не-моралните, дори те да са единици, дори те да са само потенциалниединици. И вече съвсем не бива да „нарежда” така, че да създава опасност от появата на такива „единици”. Критикуваният документ обаче – лесно се вижда – прави точно това.

Или пък – това е следващото подозрение, което колкото и да се сърдят отговорните власти не може да не се породи – наредбата цели чисто и просто да „смъкне” равнището на детската смъртност в България (и може би така да я „изравни” с общоевропейските стандарти). Да, нека приемем, че никой не би злоупотребил да „спести” полагащите се грижи, лекарства и т. н. за появилите се на бял свят деца под 800 г. и преди 26-та г. седмица. Но ако и след тези грижи такова дете умре (при това след като е било живо само 1 или 2 денонощия), нали това няма да бъде регистрирано като (детска) „смърт”, а като … случай на аборт. Не е ли очевидно, че с „вдигането” на границата между „аборт” и „раждане” от 600 на 800 г. (от 23 на 26 г. с.) чувствително ще намалеят случаите на детска „смърт” и ще се увеличат (само) случаите на спонтанни „абортирания”. Но подобен „фокус” за намаляването на детската смъртност в страната ни спрямо тази в развитите европейски страни не може да прави чест на „изобретателите” му (ако мотивите им са били свързани тъкмо с такова „изобретяване”).

Повтарям, докато мотивите за повишаване на показателите, разделящи „раждане” от „аборт” (при естествената и непрекъсната тенденция за тяхното понижаване в развитите държави) остават неясни за нас, всички подозрения, които изредих по-горе не могат да не се появяват и не могат да не бъдат концентрирани тъкмо върху Министерство на здравеопазването, автор на „наредбата”. А една наредба, която регламентира възможност (казвам „възможност”, не действителност) за злоупотреби и „статистически фокуси” вместо да ги пресича – каквото трябва да прави наредбата като такава – следва да бъде отменена.

Най-накрая, аз съм готов да чуя и последното (обикновено изричано „с ръка на сърцето”) възражение към всичко, което изложих в тези два текста. Защо – ще ми се каже – е тази „максималистична” грижа за деца, от които – дори при пълно прилагане на реанимация, която струва страшно скъпо – оцеляват (статистически установено) едва около 60%, а пък от оцелелите, почти половината оцеляват с трайни (за цял живот) усложнения? Защо по-нататък е тази грижа за починалите преди третото денонощие – да бъдат непременно погребвани (при страшната оскъдица на гробни места и гробищни площи)? Давате ли си сметка, колко ще струват на обществото последващите грижи за тези „спасени” деца, колко ще струват на общините тези погребения на неоцелелите, но и „неабортирани” деца? Казах, готов съм да чуя и този род възражения, защото, макар рядко да се изказват публично, те се изказват в „коридорите на властта”. На тях отговарям: критерии за цивилизованост (християнска цивилизованост, за която се грижи в този случай и БПЦ със своето становище ) на едно общество е високата стойност, която се придава на човешкия живот в него. В (християнски) цивилизованите общества тя е толкова висока, че никой не би посмял да калкулира срещу нея последващи „разходи” за трайно увредено живеещи хора, „клинични пътеки” за реанимация на (само) 60% шансове за оцеляване, главоболия на общините за „гробищни паркове” и т. н. И още: неглижирането на стойността на живота за сметка на комфорта на „обществото” е признак на ляво политическо мислене (това за сведение на моя приятел д-р Петър Москов).

Какво трябва да се направи накратко?

І. Абсолютно безусловно трябва да се премахне възможността за някакво си „раждането под условие” (т. е. човекът да не се счита „роден” ако – все пак – „живо”-роден под 800 г. и или 26 г. с., не е живял „поне” 3 денонощия).

ІІ. Трябва да се инициира промяна в закона за гражданската регистрация, така че да стане невъзможно, на човек, който реално е живял като самостоятелно същество (колкото и кратко да е било това) да бъде отказвано име и подобаващо погребение.

ІІІ. Да бъдат върнати показателите в медицинския стандарт по акушерство и гинекология поне на равнището от 600 г. и/или 23 г. с., а МЗ да започне целенасочени политически усилия за материално-техническото обезпечаване на съответните клиники, максимално близко до онова в развитите страни на ЕС, на който България е член.

 

Източник: Портал Култура

Comments

comments