След 25 години във Франция, Божина Панайотова се връща в България и покрай вихъра на протестите, тя започва едно всепоглъщащо дирене на истината за семейство си, което коренно променя нейния живот и живота на всички близки хора около нея. Докато е в България се състоят масови протести срещу правителството на Орешарски, съпътствани от вечния протестен рефрен „червени боклуци“. Обаче, Божина не може да избяга от един факт – баба и дядо й са били членове на партията, родителите й също, те „червени боклуци“ ли са били? На този въпрос се разгръща един мъчителен отговор, който остава незабравим за всеки зрител, докоснал се до филма. Ето как самата Божина описва този процес на снимане:

„Исках да снимам приключението си докато го изживявам и да използвам всички снимачни уреди, които можех да намеря: мобилни телефони, скайп, сплит скрийн, камери за наблюдение… Исках да наблюдавам не само реакциите на близките си, но и моите собствени като дъщеря и режисьор: до къде можеш да стигнеш в името на истината и на киното? Отвъд политическите въпроси исках да уловя невероятната борба между две поколения, които се опитват да се разберат.“

Едно нещо имам да кажа. Трябва да гледате този филм. Не знам как да го заява по-недвусмислено. Този филм показва най-вече и на първо място човешкото лице на комунистическия период, той не просто го показва, той го поставя пред вас, като пациент под упойка на операционна маса, на моменти дори е стряскащо до каква степен Божина Панайотова ни позволява да надникнем в личния й живот, но това стряскане е част от уникалното преживяване, емоции, смях и всичко друго, което представлява този постмодерен шедьовър.

Не е случайно, че го наричам постмодерен, той се възползва от всички характеристики в това течение, и преуспява в тях, дори повдига потенциала на стойността, която може да излезе от тях. Главната черта на постмодерния филм е радикалното счупване на границите вътре във филма, не просто събаряне на „четвъртата стена“, в която актьорите се обръщат към публиката, а няколко стъпки по-напред, когато самите персонажи във филма започват да проумяват, че са съчинени персонажи и започват да разсъждават над това.

Сцените, в които Божина разговаря и разследва с майка си, са призрачни, трагични и комични, част от запомнящото се своебразно първоусещане, с което оставаш след филма. Чувството, че са били нарушени свещени правила, лицеприятен етикет е бил продупчен, благоприличието, здравият разум е бил накърнен, до такава степен някои моменти от вътрешната борба на майката изопват до край струната на допустимото, че теб самият, зрителят, те хваща срам или се чувстваш длъжен да те хване срам.

И то наистина преминава границите на допустимото.

Майката на Божина не просто разкрива пред себе си миналото на своя живот, тя го разкрива пред дъщеря си, но не просто пред дъщеря си, но и пред цялата публика, която тя предвижда, че ще бъде свидетел на този филм, така тя дори излага себе си в ролята си на майка пред самата камера – въпросът в нея не е просто „аз сега какво ще кажа на дъщеря ми?“, тя е преплетена в мрежа от въпроси, „сега какво светът ще чуе аз да казвам на дъщеря ми?“, „какво дъщеря ми ще си помисли, че казвам, защото ме снима камера?“ Този откровен тормоз върху личноста на майката показва човекът колко е съвършен именно в това, че не е съвършен, а награден с недостатъци, които разгръщат в него възможността за битка и утвърждаване, за търсене вътре в него самия. Защото Божина само повърхностно и емпирично търси в комисията за досиета папките на своето семейство, нейният стремеж е насочен навътре към нея.

През целия филм сме придружени от постоянните съмнения, която самата Божина изпитва относно филма, относно последиците, изникнали от него, както и крайните състояния, в които тя изпада, обладана от идеята за този филм. Ясно се вижда поглъщащият фанатизъм, който прозира в главната героиня и вътрешния сблъсък между човек на изкуството по дирите на истината и дъщеря на майка, която не може да изтърпи бремето на тази истина.

Филмът, също така, по необикновен начин вдъхва живот на двубоя между две поколения, между два светогледа, две ценностни системи и две рамки за водене на живот.  На младите, начело с Божина, отвсякъде по света ни е казвано да сме дръзки, да сме смели и да се мъчим да променяме всичко към по-добро, просмуква се този радикализъм в посланията, които получаваме от филми, книги, сериали и университетски преподаватели, в същото време, този младежки ентусиазъм се бори да не се пропука като празна стъкленица, заставен пред старото поколение, което го е отгледало, възпитало и култивирало.

Този филм не разказва историята на Божина, той разказва историята на всички млади хора в момента в България, усещащи все по-голямата пропаст, която се разтваря между тях и родителите им. Да, предполагам, има случаи на цели семейства, дружно по площадите, но те са редки, истинският сблъсък между стойността на истината и стойността на любовта, между уважението към истината и уважението към родителите, тази амалгама от противоречиви непреодоломи склонности, която представлява разкъсаната от дилема човешка личност, бие на очи през целия филм, не отстъпва ни на йота и изисква да бъде чута. И тя е чута и видяна от всеки, който реши да иде и да гледа този невероятен филм.

Отидете и вие.

 

Comments

comments