От Стефан Кичев

Последните една-две години се забелязва появата на ново дясно мислене в политическото пространство, което бавно и постепенно започва да се налага в обществото. Същата тенденция, която наблюдаваме в САЩ, може да се намери и в България.

То се характеризира най-вече с ожесточената си критика спрямо традиционните приемани стожери на дясното, като ясно и точно се изобличават тяхната непоследователност и безпринципност. Най-вече се атакува провала им в установяването на морална защита за пазарната икономика и основополагащата роля на християнството в западната цивилизация.

Новите десни забелязват как за последните десетилетия общественото мнение все повече се движи към повсеместно отричане на християнството като някаква сериозна основа на западната мисъл, както и почти аксиоматично приемане на факта, че свободният капитализъм води до злини и държавата трябва все повече да се намесва и коригира.

В България критиката им се състои най-вече във факта, че традиционните български десни получават своето образование и насока от естаблишмънта на американската демократична партия, подплатен от престижните институции на бръшляновата лига.

Според тях, а и според мен, подобни институции, както и самият естаблишмънт, от доста време насам са обърнали гръб към фундаменталните американски ценности, въплътени в конституцията и писанията на бащите-основатели, а за сметка на това неистово проповядват лява икономическа мисъл и едно ново явление в хуманитариите “културен марксизъм”.

Това, разбира се, повърхностно погледнато, звучи абсурдно – как така Америка, държавата на капитализма, държавата, победила империята на злото и допринесла за освобождението на Източна европа от съветско иго – как тази страна на свободата и християнството в момента се е превърнала в хранилище на социалистически политики и марксистки разбирания за културата и социалния живот?

И с право би следвало да подлагаме на съмнение подобни обвинения – най-малкото, защото са отправени и към университети със статута на Харвард, Йейл, Принстън – учебни заведения за висше образование със стотици години история, традиция и тежест.

Но какво наистина се случва в тези университети? Какво се случва в тях последните 60-70 години и има ли меродавност в привидно гръмки твърдения на новото дясно течение?

Уилиам Бъкли –  писател, политически теоретик, основател и бивш главен редактор на авторитетното издание National Review, автор на над 50 книги и поголовно разглеждан като основополагаща фигура в американския консерватизъм –  през 1951 година, току що довършил своята магистратура в Йейл, пише книга, в която разглежда критично обстановката, усетил в университета.

Книгата се казва Бог и Човек в Йейл и с издаването си предизвиква фурор в американското общество и буди противоречиви реакции, като отляво поривисто го хулят, че представя предубеден поглед, докато отдясно го хвалят за неговия кураж, прямота и добре осведомено мнение.

Интересно е да се отбележи самата позиция и интелектуалната обосновка, с която Бъкли оправдава писането на тази книга и критичната й позиция спрямо институцията, от която е черпил  знание и вдъхновение.

Той смята, че ценностите и принципите, които трябва да се изучават и които трябва да бъдат насаждани в характерите на студентите, учещи там, трябва ясно и неразривно да кореспондират с вярванията и ценностите, поддържани от основателите на самия университет.

Трябва актът на университетско обучение да се разглежда като продължението на органична нишка, свързваща цялото интелектуално наследство, създадено и съхранено в самата институция.

Така е било през цялото му съществуване и така би трябвало да бъде, според Бъкли.

Тази амалгама от вярвания, подплатяваща историята на Йейл, той я конкретизира в два принципа – Християнство и Индивидуализъм.

Според него, новото предразположение спрямо работата на професора – “академична свобода” – в повечето случаи се използва като удобна мантия, в която откровени опити за оронване на тези ценности могат да се облекат и по този начин оправдаят.

Той отбелязва, че ако възпитателите на Йейл са съгласни с това, което се преподава там и не виждат причини за тревога – то тогава цялата книга може да си остане само негово мнение и той няма да ги критикува, освен, разбира се, ако ги срещне да оплакват все по-разширяващата се роля на държавата в американското общество.

Но да се върнем към самото съдържание на книгата.

Бъкли със своята изключителна информираност относно основните учебници, използвани в различните курсове в Йейл показва на първо време равнодушното и дори неприязнено настроение на повечето професори спрямо въпроса за религия. Той изобразява как често пъти професори, ползуващи се с авторитета на позицията си, осмиват и омаловажават религията, обезоръжавайки по този начин всички студенти, които може би смятат различно. Освен това, в книгата детайлно описва как катедрите по философия, история, социалните науки и психология пренебрегват важната роля на религията в дисциплините им и я третират единствено като интересен, но вече непрактичен белег от миналото.

Цялата тази атака спрямо значимостта на религиозното светоусещане често води до това студенти масово да изгубват смисъла в нея и дори да са активно насърчавани да изоставят вярванията си, култивирани преди това дълго време в домовете си.

По този начин, под мантията на “академична свобода”, професори могат да затрият и изоставят важни християнски аспекти в самата си дисциплина и за сметка на това да представят безбожния си поглед.

И след като те представляват авторитета, към който студентите се обръщат за отговори и знания – то в повечето случаи студентите ще останат с мисленето, че религията просто вече не е толкова значима.

Всичко това, според Бъкли, кулминира в склонността на професорите в хуманитарните науки да отричат наличието на обективни истини и вместо това да проповядват вид морален релативизъм, усъмняващ се във всички фундаментални предпоставки, приемани от западната цивилизация за валидни и истинни.

Подобно виждане трудно може да се свърже с наличието на вездесъщ Бог, който удостоява човека с неотчуждаеми права, постановява неизменни закони, както и вечни правила относно човешкото поведение.

Дори и да смятате, че това е правилно и бележи прогрес в нашето общество – то върви в директен разрез с традицията, съдържанието и принципите, изградили Йейл като основно хранилище на знание за всичките си векове на съществуване, и това именно подтиква Бъкли да напише своята книга.

Втората ценност, която той определя, е индивидуализмът.

Индивидуализмът, чрез който едри и дребни предприемачи през цялата американска история създават нечувано богатство, както и невиждана досега социална мобилност, превръщайки страната си в главна икономическа сила.

Индивидуализмът представлява главното вдъхновение за написването на свещения американски документ, а именно конституцията, проличаващо си в може би най-известния й пасаж – „Всеки има право на живот, свобода и стремеж към щастие“.

Според Бъкли, ако някой студент излезе от Йейл и се превърне в иновативен, способен да поеме рискове предприемач, то ще е, защото е пренебрегнал всичко, преподавано му в катедрата по икономика.

Пренебрегнал думите и текстовете на всичките професори, които според Бъкли “усърдно омаловажават и очернят индивида, възхваляват държавата, пазят свято сигурността и осмиват личната отговорност”.

Важно е да се отбележи, че няма да се открият в Йейл (поне когато Бъкли пише) самопризнати социалисти, откровено приканващи за насилственото премахване на капиталистическата система. Повечето икономисти в Йейл ще са добре запознати с главни икономически закони, като търсене и предлагане, дори и потенциала за производство на блага в система на свободен пазар.

Самият Маркс, приеман за бащата на лявата мисъл днешно време, описва два метода за достигане до социалистическия строй – единият, естествено, се състои в кървава революция – докато другият е определен като едно бавно разширяване на социалните облаги, държавните регулации над икономиката, увеличението на данъчната тежест и появата на нови рестрикции върху частната собственост, до момента, в който „мекото“ преобразяване от индивидуалистично общество в колективистично може да се осъществи.

Именно подобен похват използват и икономическите професори от Йейл, от една страна признаващи успехите на капитализма в миналото, но в същото време твърдящи, че поради невъзвръщаеми промени в нашето общество, тези индивидуалистични методи от миналото вече няма да са успешни. За сметка на това ние трябва да се обърнем към държавата, която с цялата си сила и благородност на целите си, може да коригира всички дефекти, предполагаемо произхождащи от частното производство.

Естествено, най-голямо значение се прилага над “неравенството”, неразделно свързано със свободния пазар, представляващо, според професорите, рак в нашето общество, който трябва да се изкорени. И както се вижда, единственият метод за подобно начинание е чрез държавата. Бъкли подкрепя всички тези твърдения с постоянни цитати от учебниците по икономика на почти всяка страница от неговата книга.

Ето един цитат от професор Боуман като пример:

Нескопосаният индивидуализъм на пионерската държава и неговият залез позволяват изникването на нови начини за достигането до равни възможности за всеки. Държавата трябва да се разглежда като много по-позитивна сила отпреди. Демокрацията, както е подчертана в американските идеологии, започва да придобива все по-колективистичен характер.

Важно е да се отбележи, че икономистите на Йейл са добре запознати с главните закони и теории, съставящи науката им, но доколкото иде реч за желани държавни политики – тяхната подкрепа за все по-голям държавен интервенционизъм ясно си проличава.

Откакто естеството на нашата икономика се променя и проблемите, с които се сблъсква се увеличават в своя размер, ние сме задължени да привикаме държавата на помощ.”

Подобни пасажи и още много могат да се открият из страниците на “Човек и Бог в Йейл”, както и поетапно и систематично изобличаване на същинския характер на преподаване в самия университет.

От всичко до тук, което изписах, се стига до въпрос, чийто отговор може да ни помогне да разберем гротескните аномалии в американския политически живот. Пример за такава аномалия беше популярността на откровения социалист кандидат за президент Бърни Сандърс и неговата безобразно голяма подкрепа сред младите.

Ако през 40-те години на 20-ти век вече до такава степен се е изповядвала лява мисъл в университетите на Запад, то какво се случва днешно време в тях?

 

Comments

comments