– Въпросът за “бежанците” с пълно право вълнува европейското обществено мнение. Въпреки това мнозина изтъкват, че един милион “разселени” на континент с повече от 500 млн. жители все още не е голяма работа. Особено в сравнение с Ливан, който вече прие повече от 2 млн. “бежанци”, докато наброява едва 5 млн. жители. Убедителен ли е този аргумент?

 

– Първо, би било лесно да се покаже, че приемането днес с отворени обятия на един милион новодошли, означава, че предварително съобщаваме, че сме готови да приемем десет пъти повече утре, 20 пъти повече вдругиден. Би било лесно да се покаже, че много от тези 500 милиона вече не се чувстват европейци. Но всъщност всяко разсъждение, което свежда проблема до прост въпрос с числа е опорочено от самото начало. Разсъждаването в числови абстракции е нещо, което правят работодателите, които знаят, че имиграцията струва скъпо на публичния сектор, но носи печалба на частния сектор.

“Хуманитарното свежда мигрантите до тяхната нищета, а работодателите – до тяхната работна сила”, отбеляза неотдавна Ален Финкелкрот. Имиграцията е резервната армия на капитала, повече от всякога го видяхме през последните дни в Германия. Там липсва работна ръка? Няма проблем, ще докараме турци, за да попълнят длъжностите, които германците няма да заемат. Турци или германци, това са все хора, нали? Така да се каже, турците са германци като останалите! Впрочем, точно това е проблемът.

Според господстващата идеология, която признава само “човешки същества”, един милион турци, един милион китайци, един милион скандинавци, един милион нигерийци, винаги е един милион. Че тези различни милиони са също така носители на различни култури, че смесването на културите не се разбира от само себе си, че от това принудително съвместно съжителство на различни населения могат да произтекат социални патологии, не се брои за нищо. Хората са разглеждани като биващи едни и същи: когато се казва, че те са равни, се подразбира, че са идентични.

 

– Но защо повечето европейски страни упорстват в желанието си да приемат цялата мизерия на света, докато всички проучвания показват, че местното население не го иска (и не може)?

 

– Именно защото управляващите елити са усвоили идеологията, която току-що описах, която смята културните различия за маловажни. Единственото изключение са лидерите на някои страни от Източна Европа, които осъзнаха, че западният либерализъм е по-разрушителен за колективните идентичности, отколкото комунизма, от който те, за щастие, излязоха. Другите смятат, че хората са взаимозаменяеми, че те са безкрайно заменими едни с други. В основата си, техният идеал е човекът без земя, човекът отвсякъде и отникъде, човекът, лишен от всякакви характеристики, които са му присъщи. Неутралният или трансчовека: трансграничен, транснационален, евентуално транссексуален.

Ако използвам думите на Пиер Манан, те вярват, че “Европа е само огромна и празна равнина, пространство, което трябва да се организира според изключителния принцип на човешките права, разглеждани като правата на отделния индивид без никаква колективна привързаност” (Causeur, октомври 2015). Въпреки че “една култура, която се отказва от себе си или се самоизобличава, не може да интегрира” (Режи Дебре), те проповядват съвместен живот, основан на лишаването и забравянето за себе си.

Което им позволява впоследствие да криминализират онези, които не разпознават вече страната, в която живеят, които се чувстват чужденци у дома си и които се тревожат за бъдещето – без да изпадат обаче в изпълнени с омраза изложения, без да разглеждат задължително всеки чужденец като “нашественик”, без да отричат “мизерията на света”, без да отказват също правото на убежище (което, нека припомним, не е право да бъдеш приет, а само право да помолиш да бъдеш приет).

Матю Слама много добре резюмира ситуация, казвайки, че “се сблъскват две позиции: от една страна, тази, която смята, че мигрантите са част от същото човечество, като нашето, така че трябва да ги приемем; от друга страна, онази, която твърди, че приемът на мигранти поставя в опасност културното своеобразие на европейските нации”. От една страна, универсализмът на човешките права, от друга, идеята, че всеки човек е продукт на отделна история. Впрочем, досега надделява първата позиция. Втората е онази на Клод Леви-Строс, който през 1983 г. припомни, че разнообразието на човешките общества “до голяма степен е резултат от желанието на всяка култура да се противопостави на онези, които я заобикалят, да се разграничи от тях, с една дума да бъде себе си (…) Защото не може едновременно да се разтопиш в радостта от другия, да се идентифицираш с него и да останете различни”.

Днес, в една епоха, която иска “различност”, но различност без различия, Леви-Строс би бил сметнат за подозрителен. И въпреки това той не е говорел в името на расизма, а на добре разбрания антирасизъм.

 

– Европейският съюз е вече безпомощен, парализиран и критикуван от всички страни. Как ще понесе този допълнителен удар?

 

– Европейският съюз продължава да предизвиква разединението на Европа. Въвеждането на еврото бе замислено да сближи различните европейски страни. Единственото, което направи, бе, че изправи бедните и богатите страни едни срещу други. Същото е по въпроса за мигрантите, някои страни решават да приемат новодошлите, докато други издигат стени, за да им попречат да влязат. Европа не спира да се фрагментира. От криза на криза, нейното разединение напредва с големи крачки.

 

Източник: glasove.com

Comments

comments